Роботът беше тежък от скръбта си...

– Сега светът заспива, вече спи – бръмчеше Марвин, – Мрак не ще обгърне съзнанието ми, Мога да виждам в инфрачервено, Ах, как мразя нощта.

Той поспря да събере артистична и емоционална сила да свърже следващия куплет.
– Сега аз лягам да си спя, Електрически овце се опитвам да броя. Може би ще сънувам сладки неща, Ах, как мразя нощта.

Главата му щракна, като сложната мрежа електроди, която го свързваше със централния Крикитиански военен компчтър, почти се откачи. Един люк за поддръжка се отвори и една от чифт непокорни глави погледна вътре, докато другата продължаваше да се побутва с продължаващо мятане да гледа по този и онзи начин безкрайно нервно.

– О, това си ти – промърмори роботът. – Трябваше да знам.

– Здрасти, бебчо – каза Зейфод, – за какво си пееше преди малко?

– Аз съм – потвърди горчиво Марвин, – в особено искряща форма в момента.

Зейфод пъхна главата си през люка и се огледа.

– Сам ли си? – попита той.

– Да – каза Марвин, – седя тук изморен, спътници са ми болката и нещастието. И, разбира се, безкрайната интелигентност. И безграничната тъга. И…

– Йе – каза Зейфод. – Хей, за какво си свързан с това?

– Това – каза Марвин, сочейки с по-малко повредената си ръка всички електроди, които го свързваха с Крикитианския компютър.

– Тогава – каза Зейфод несръчно, надявам се, че ще ми спасиш живота. Два пъти.

– Три пъти – каза Марвин.

Главата на Зейфод веднага се завъртя (другата гледаше, храчейки, в съвършено грешна посока) точно навреме, за да види един смъртоносен робот-убиец точно зад него да се сгърчва и да започва да пуши. Той залитна назад и се отпусна до стената. Пропълзя под нея, пропълзя настрани, отметна главата си назад и започна да ридае неутешимо.

Зейфод погледна обратно към Марвин.

– Възгледите ти за живота трябва да са ужасни – каза той.

– Изобщо не ме питай – каза Марвин

– Няма – каза Зейфод и не го направи. – Хей, виж – прибави той, – вършиш ужасни неща.

– Което, предполагам, означава – каза Марвин, използувайки само една десетохилядимилионбилионтрилионгрилионна част от умствените си сили да направи този особен логически скок, – че няма да ме освободиш или нещо такова.

– Бебчо, знаеш, че бих желал.

– Но няма да го направиш.

– Не.

– Виждам.

– Добре работиш.

– Да – каза Марвин. – Защо да спра сега, точно когато мразя всичко това.

– Трябва да намеря Трилиън и останалите. Хей, имаш ли някаква представа къде биха могли да бъдат? Искам да кажа, че имам да избирам от налична цяла планета. Може да ми отнеме малко време.

– Много са близко – каза милостиво Марвин. – Можеш да ги видиш оттук, ако желаеш.

– По-добре да отида при тях – увери го Зейфод. – Хм, може би имат нужда от помощ, нали?

Може би – каза Марвин с неочакван авторитет в печалния си глас, – но би било по-хубаво да ги видиш оттук. Това младо момиче – прибави неочаквано той, – е една от най-малко упадналите неинтелигентни форми на живот, с които съм имал безграничното удоволствие да не мога да не се срещна.

Зейфод се забави за миг-два, докато си проправяше път през този лабиринт от отрицания и изненадан излезе на другия край – Трилиън? – попита той. – Тя е само едно дете. Умно, да, но темпераментно. Приемам, че не знаеш. Ако пък ли знаеш, не искам да чувам нищо. Свържи ни.

– …тотално манипулирани.

– Какво? – попита Зейфод.

Говореше Трилиън. Той се обърна.

Стената, до която ридаеше Крикитианският робот, беше светнала и разкриваше сцена, която явно се разиграваше в някаква незнайна част от Крикитианските Роботски военни зони. Това като че ли беше зала за съвещания от някакво естество, а на Зейфод не можеше да му стане ясно заради робота, свлякъл се до стената. Той се опита да го премести, но роботът беше тежък от скръбта си и се опита да го захапе, така че той просто реши да гледа каквото може.